В света на възрастните с "Carnage"

Carnage е модерна пиеса в домашни условия. Изчистена, на моменти извън рамките на сцената, но реална. Филмът разчита на актьорско присъствие, затова пък то е велико!

Малко над час четирима възрастни преминават през различни фази в общуването и собственото си държане. Бавно губейки фокус от основния проблем, че синът на едните е ударил синът на другите, двете двойки започват да се фокусират върху проблемите на браковете си.

Carnage напомня колко неперфектно е всичко, включително и човешките взаимоотношения, и как преходно животът сменя една ситуация с друга. Roman Polanski си прави експеримент с издръжливостта на човешкото самообладание превръщайки един съвсем цивилизован разговор в цинична пиянска мелодрама. И, да, ние всички крием истеричното в себе си, стига някой да успее да ни провокира достатъчно, за да излезе то на показ.

Carnage очарова с истинността на играта и самата ситуация, с преплитащите се метаморфози на привидно нормалните хора, и с убедителността на премерения цинизъм. Въпреки това, крайният резултат те оставя малко разочарован, защото филмът изглежда по-скоро като предигра. Защото Carnage всъщност е просто една разгърната ситуация, без увод и без заключение, показваща кипящите нерви и задушевността у всеки човек, натрупали се вследствие на годините.

P.S. Jodie Foster тотално разби останалите, макар че и Kate Winslet не се дава лесно!

Историята на "Albert Nobbs"

Действието се развива в края на 19 век в Ирландия, като сюжетът от време на време връща назад във времето, нещо като ретроспекция, игра на причини и следствия. Обстановката е предимно мрачна, времето е в тон с прогнилите човешки обстоятелства и дори любовта не успява да продължи за дълго. Изпълненията на колоритния актьорски състав допринасят за изграждането на атмосферата. Сюжетното развитие върви във възходящ ред, но някак си не достига до кулминационна точка и в един момент просто започва да спада, до самия финал, който пък на своя страна далеч не ми хареса. На филм като Albert Nobbs щеше да му отива доста по-силен финал. Но толкова.

Glenn Close влиза в образа на Албърт, който живее и умира като мъж, но крие под дрехите си формите на жена - жена без собствена самоличност. Роля, достойна за Оскар.  

Aaron Johnson не разочарова и тук, което много ме радва. Като един от младите таланти на Hollywood, мисля, че тепърва предстои да видим големи роли от негова страна - роли като тази от Nowhere Boy, където той наистина очарова с изпълнението си. Единствено не разбирам връзката му с Sam Taylor-Wood, която е с цели 23 години по-голяма от него, но тяхна си работа.

Успешна година беше за Mia Wasikowska и участието й в два филма като Albert Nobbs и Jane Eyre. А през 2012 предстои да излязат 3 филма с нейното присъствие, надявам се на роли, разкриващи таланти (fingers crossed).

Приятна изненада беше да видя и Jonathan Rhys Meyers, както и Brendan Gleeson, който макар и прикрит с голяма брада, нямаше как да не разпозная от така познатия му глас, след толкова преповтаряния на Хари Потър и ролята му там като Лудоокия.

Обобщено, Albert Nobbs е филм за саможертвите в името на по-добър живот, за нищожността на живота в по-голямата му част, и за мечтите, които живеят в нас. Определено хубав филм и бих го включила в класацията за най-добри филми на 2011, ако не я бях написала вече, само няколко дни по-рано - а именно тук. Затова само ще Ви го препоръчам!

"Daydream Nation" е като проза през очите на млад автор

И точно такъв е Michael Goldbach, когато пише сценария на Daydream Nation. Това си проличава ясно най-вече от характерната разпиляност, която всеки млад творец носи в себе си, и която е повече от видима тук. А също така и от тийн тематиката.

Филмът би могло също така да се каже, че носи биографични елементи от живота на създателя си. Главната героиня, Карълайн, е вдъхновена от едно гимназиално увлечението, увенчано на никакъв успех. Хубавото на невъзможната любов е, че за творческия процес това е най-печелившата съставка.

Daydream Nation очарова така както един млад автор те изненадва приятно с писането си, изпълнено с метафори и красиви пейзажи, със съвсем реалистични персонажи и реалистични ситуации, съвсем леко преувеличени и преекспонирани.

Даже на моменти идва прекалено реално. Защото няма как да не видиш и себе си във филма, когато ти самият си част от едно подобно на държание общество - на слаби хора, които се примиряват с тормоза на ежедневните обиди, на привържениците на различните видове наркотици, които бавно се убиват, на хората със стари разбирания, или тези, посветили се на разкрепостеност, и целия останал шитав колорит от живота, ако мога така да се изразя. Но това е животът - купища от хора, лутащи се, опитвайки се да намерят своето място в живота, и най-често вървящи по грешния път. Тъжно.

Daydream Nation далеч не първокласна литература, но кой автор започва с бестселър? Michael Goldbach създава една реална представа за мрачността около нас, която постепенно ни поглъща и ни прави от ден на ден все повече луди, докато един ден не открием светлината в живота. Филмът се явява като апотеоз на мечтателското във всеки млад човек, което, уви, с възрастта все повече изчезва.

В живота нищо не е перфектно, освен моментите на създалите се благоприятни ситуации, които неусетно се превръщат в спомени. А бъдещето наистина принадлежи на тези, които не спират да търсят и не се задоволяват с малкото, недостатъчното.

Търси, мечтай, обичай... днес.

"Cirkus Columbia" улавя вниманието и го държи до последно

Абстрахирайки се от историческите, географските и политическите аспекти на филма, тази балканска продукция отново говори за любов. За любовта, която не е готова да узрее и за тази, която вече е презряла. И като повечето истории за любов, всичко започва преди много, много време, когато мъж и жена се срещнали...

Cirkus Columbia е много повече от няколко ръзвръзки на човешки взаимоотношения и от няколко проекции на интересни персонажи. Това е филм, който носи правдоподобност и болезнена реалност. Това е филм, който можеш да усетиш, почти толкова истински сякаш си част от него. И като добавим към това талантливия актьорски състав, прекрасното разкриване на сюжета и красиво заснетите сцени, мисля, че се получава една наистина добра комбинация.

Силно препоръчвам на хората, които искат да видят нещо различно, нещо добро и нещо запомнящо се. 

P.S. Финалната сцена ми отнесе дъха, а на фона звучеше толкова красива песен...

По пътят на изкуплението и към висините на мечтите с "Another Earth"

Another Earth изглежда сякаш е правен от студенти, на които им е възложен поредния проект. Но този проект далеч не е просто поредният. On the contrary, филмът ясно заявява претенции за място сред филмите на 2011. Друг е въпросът дали ще успее да се нареди там.

Another Earth те кара да се замислиш. И може би на ниво не е като Melancholia, с който малко или много препокриват сходна тематика, но това не е задължително отрицателна черта. Филмът носи аматьорски полъх, но въпреки това изненадва с красиви сцени. И то наистина красиви. Но още по-хубаво е, че ситуациите, които показва са разбираеми, смилаеми и дори актуални. Филмът следва последователна нишка, но лошото е, че на моменти тази нишка е накъсана. Затова и крайният резултат е сравнително задоволителен, но със себе си замъква нежеланите неяснота и незавършеност.

Дори и на правилния път, не се знае кога съдбата може да ни отклони от него. Завинаги. Преходността на всичко около нас е толкова видима, че чак е плашещо. И, да, животът наистина може да е прекалено кратък. Понякога така се случва, че и сами го скъсяваме допълнително.

Another Earth е едно малко бижу, една неочаквана изненада, и определено ме кара да вярвам, че на света все още има хора с идеи и желание, за да създават подобни продукции. Ще ми се занапред да виждам повече такива филми, всеки следващ вдигащ летвата, вместо всички безсмислени блокбъстъри, препълнени с екшън и клиширани реплики, със смешки, на които актьорите едва се смеят, и най-вече хорърите, които доста отдавна изгубиха оригиналността си.